Мозаичната доктрина (Mosaic Defence) е ключова стратегия на Ислямския революционен гвардейски корпус (IRGC), създадена да гарантира, че Иран може да продължи войната дори след унищожаване на висшето ръководство, командните центрове и комуникациите. Тя превръща централизираната уязвимост в разпръсната устойчивост и обяснява защо убийството на топ-командири често не слага край на конфликта.
Доктрината има своите корени в Ирано-иракската война (1980–1988), която учи Техеран, че оцеляването зависи от издръжливост, разпръскване и способност да поема удари, а не от бързи победи. След шока от 2003 г., когато централизираният режим на Саддам Хюсеин се срива бързо след американски удари по командването иранските стратези виждат, че прекъсването на връзките между генералите и лидера води до масово дезертиране.
Формално доктрината е разработена около 2005 г. от Центъра за стратегически изследвания на IRGC под ръководството на Мохамад Али Джафари (командир 2007-2019) и приложена през 2008 г., като основната ѝ цел е да се избегне „единична точка на провал“ (single point of failure)
За тази целIRGC е преустроен в 31 провинциални командвания (едно за Техеран и по едно за всяка от 30-те провинции). Всяко е автономно и може да поеме контрол, ако централното ръководство бъде унищожено. Властта е делегирана дълбоко надолу – командирите имат предварително определени наследници до трето-четвърто ниво. Единиците следват предварително дадени инструкции и не зависят от реалновременна връзка с центъра.
Паравоенната отганизация базидж (Sazman-e Basij-e Mostaz’afin) е интегрирана в същата провинциална система след 2007 г. и действа на местно ниво – в квартали, джамии и територия. Редовната армия (Artesh) поема първия удар с конвенционални сили, а IRGC и Базидж преминават към партизанска война, засади, саботаж и градска/планинска съпротива.
Географията усилва доктрината: планините и разпръснатите населени места затрудняват снабдяването на нападателя, а тесният Персийски залив благоприятства бързи катери, мини и противокорабни ракети около Ормузкия проток.
Дори при хиляди удари по командването (над 2000 според CENTCOM, убити над 100 старши и десетки по-ниски командири, над 50 бази и т.н.), системата не колабира. Атаките по кораби и ракетните залпове продължават, защото местните командири имат право да действат самостоятелно – дори против политически заповеди за прекратяване. Това създава „лидерски вакуум“ без парализа.
Стратегията е за дълга война на изтощение, а не за бърза победа. Евтините дронове Shahed (за ~35 000 $) принуждават противника към скъпи прехващания. „Предната отбрана“( военна стратегия за разполагане на боеготови сили на самите граници или предни линии, за да се спре врагът още при евентуално нахлуване) разширява конфликта извън границите – чрез проксита, удари по енергийни коридори и Персийския залив, за да вдигне политическата и икономическата цена за САЩ и съюзниците.
Децентрализацията, разбира се, има и своите недостатъци. Намалява ефективността, като силите трудно постигат критична маса, координацията се влошава, увеличава се опасността от непредвидима ескалация (местен командир или прокси може да започне операция, която централното ръководство не е планирало) и т.н.
Като цяло, мозаичната отбрана не е просто военна тактика, а теория за оцеляване на режима. Тя приема, че Иран може да загуби командири и инфраструктура в началото, но ще абсорбира шока, ще преразпредели властта и ще превърне войната в продължителна, скъпа и многофронтова борба. Както казва външният министър Абас Арагчи, бомбардировките в столицата „нямат влияние върху способността ни да водим война“. Децентрализацията не гарантира победа, но прави бързото поражение почти невъзможно – и това е нейната главна сила.
